Камен Лисички: Официалните лица са „уважаеми“, а сънародниците - „скъпи“

От Фейсбук профила на журналиста Камен Лисички, редактор в „Преди обед“ на БТВ

 „Уважаема госпожо кмет…, уважаеми конституционен съдия…, ваше високопреосвещенство…, уважаеми народни представители…, уважаеми министри…, уважаеми дами и господа и скъпи сънародници…“

На Паметникът на свободата на връх Шипка, по повод Денят на Освобождението на България, представителят на президентската институция Илияна Йотова произнесе 6-7-минутно официално слово. На пръв поглед - нищо необичайно. Но понякога именно кратките речи казват най-много. Защото когато имаш само няколко изречения, всяка дума тежи двойно повече. 

На връх Шипка, където обикновени хора са умирали с камъни в ръце, първо се изброяват институциите. Следват властта, духовенството, политиците, официалните лица, а народът идва накрая. Сякаш историята е написана от актуалните властимащи, а не от хората, които са я създали.

Официалните лица са „уважаеми“, а сънародниците - „скъпи“. Формално това трябва да показва уважение към длъжностните лица и топлота към народа. Но човек неволно се усмихва на иронията. Да, сънародниците наистина са „скъпи“, защото именно те издържат всички останали в това изречение.

Появява се и друга любопитна категория – „дами и господа“. Кои са те? Ако са граждани - те вече са сънародници. Ако са официални лица - те вече са изброени. Получава се онзи типичен стил на политическото говорене, при който колкото повече категории се появяват, толкова повече се размива смисълът.

Втората част на речта съдържа задължителния поклон „пред паметта на българските опълченци и руските воини“. Исторически е факт, че Руско-турската война води до освобождението на България. Но днес подобни формулировки неизбежно предизвикват спорове. Причината е, че Шипка е символ преди всичко на българската саможертва. Там, когато боеприпасите свършват, опълченците хвърлят камъни. Там се ражда митът за народната съпротива. Затова, когато в кратка реч двете категории се поставят на едно ниво без никакъв контекст, за мнозина това звучи като историческо изравняване, което трудно се приема.

Отново се вееха не само български знамена, но и руски флагове, както и партийни знамена на възраждане (не намерих по-малък шрифт, с който да изпиша тази вредна за България организация). Така мястото, което трябва да бъде символ на общата памет, започва да прилича на политическа сцена.

Шипка не е място за церемониални речи с политически оттенък. Нито е трибуна за геополитически демонстрации, независимо под какъв флаг се правят. Там историята не е писана от министри, съдии или „дами и господа“. Тя е писана от хора с кални ботуши, барут по ръцете и камъни в джобовете. От доброволци, въстаници, опълченци, селяни, учители, млади момчета, които са посветили живота си, за да може днес да има България.

И може би на този връх е редно обръщението да започва със „скъпи сънародници“. Останалите титли могат да дойдат и след това. А ако трябва да сме съвсем честни – понякога могат и изобщо да не идват.

Любопитни факти, които е добре да знаем:

1. Защо националният празник на България е именно 3 март? На тази дата през 1878 г. е подписан Санстефанският мирен договор между Руската империя и Османската империя след Руско-турската война. Договорът предвижда създаването на голяма българска държава. Само че тази държава никога реално не съществува. Само няколко месеца по-късно Великите сили я променят чрез Берлинския договор, който разделя българските земи. Тоест 3 март е по-скоро символ на началото на свободата, отколкото денят, в който българската държава действително се появява. Реалното изграждане на държавата започва по-късно - с Учредителното събрание в Търново (1879) и приемането на Търновската конституция. След това идват други ключови дати - Съединението на България (1885) и Обявяването на независимостта на България (1908).

2. Името на върха, на който се намира Паметникът на свободата се нарича Свети Никола. Името идва от стар параклис, посветен на Свети Николай Мирликийски, който някога е съществувал в района. Шипченски проход е проходът в Стара планина, който свързва Северна и Южна България. Близо до него се намира град Шипка. Когато по време на Руско-турската война се водят епичните Битки при Шипченския проход, името „Шипка“ започва да се използва като символ за целия район и всички върхове около прохода. Така в народната памет постепенно се утвърждава изразът „битката при Шипка“, дори когато конкретните боеве са били на различни върхове около прохода. Най-ожесточените боеве са именно на връх Свети Никола, където се укрепяват българските опълченци и руските части. Затова когато по-късно се решава да се издигне мемориал, той е построен точно там. Мемориалът, който всички виждаме днес, официално се нарича „Паметник на свободата“. Строежът започва през 1922 г., открит е през 1934 г. С времето хората започват да наричат върха „връх Шипка“, защото битките са известни като „Шипченската епопея“, паметникът е символ на Шипка, проходът е Шипченски. Така в разговорния език името на прохода измества името на самия връх. През 1951 г. комунистическата власт официално преименува върха на връх Шипка. Историческият връх Шипка, който е наблизо, е преименуван на връх Малка Шипка, а връх Свети Никола става „Шипка“.

3. На фасадата на Паметникът на свободата на връх Шипка стои огромният бронзов лъв - един от най-разпознаваемите символи на българската държавност. Но малко хора се замислят защо той гледа на юг, а не на север. Когато паметникът се проектира през 20-те години на ХХ век, архитектът Александър Андреев предвижда лъвът да бъде поставен така, че да гледа към север - към земите отвъд Стара планина. Символиката се крие в това, че лъвът трябва да гледа към Дунав и към пътя, по който идва руската армия по време на Руско-турската война. Но по време на строежа се появява неочакван спор. Популярната версия е, че част от тогавашните политици се противопоставят на идеята лъвът да гледа към север, защото това означава той да бъде обърнат към Румъния - държава, с която България има сериозни териториални спорове след Балканските войни. В този период Южна Добруджа е под румънска власт и се появява символичното притеснение, че българският лъв не трябва да гледа към чужда територия“. Затова ориентацията е променена и лъвът е поставен така, че да гледа към юг - към вътрешността на страната. Така се ражда един интересен парадокс - символът на свободата не гледа към мястото, откъдето идва армията, а към земите, които българите трябва да пазят. Лъвът не гледа кой идва отвън. Лъвът пази България отвътре.